НОВИНИ, СЪБИТИЯ, АНАЛИЗИ И КОМЕНТАРИ|21-10-2014
Намирате се тук: Home » Сигурност » НЕНАДМИНАТИТЕ “САТАНА” И “СКАЛПЕЛ”
  • Последвайте ни !

НЕНАДМИНАТИТЕ “САТАНА” И “СКАЛПЕЛ” 

В.Ф. УТКИНИска ми се да споделя малко известни на читателите на нашия вестник сведения за уникалните особености на нашите междуконтинентални балистични ракети (МБР) тип Р-36 и РС-22, създадени през 70 – 80-е години на миналия век. Тези най-мощни наши ракети бяха наречени в САЩ “Сатана” и “Скалпел” благодарение на техния колосален възпиращ потенциал. Необходимостта да се обърнем към тях е свързана с това, че на 17 октомври се навършиха 90 години от рождението на техния създател, а също така с намеренията на сегашното ръководство на Русия да организира производството на такива ракети, което понякога не се възприема еднозначно.

Обстоятелствата около появата на многозарядните ракети от  типа Р-36 и РС-22

Забележимото увеличаване на мощността на американските МБР към средата на  60-е години наложи да се откажем от наземно-груповия начин на дислокация на нашите ракети и да преминем към разполагането им в разсредоточени до 10 км шахтни пускови установки (ШПУ) с дълбочина 40 м и в бойни  железопътни ракетни комплекси (БЖРК), способни да патрулират на отдалечения до 1500 км от местата за  постоянна дислокация. Високата готовност за пуск (първите минути), продължителният престой на ракетите Р-36 в ШПУ с голяма здравина и приспособеността на РС-22 за бърза смяна на местоположението рязко повишиха боеспособността на РВСН, което разтревожи САЩ.

Настъпилото по-късно качествено подобряване на точността на МБР на САЩ и взаимните договорености за намаляване на тяхното количество принудиха нашите конструктори съществено да увеличат мощността и защитеността на ограничен брой ракети Р-36. Обаче да се постигне това с по-нататъшно увеличаване на дълбочината на ШПУ и на дебелината на стените им се оказа невъзможно поради голямото тегло и габарити на тази ракета (дължина над 32 м, диаметър – 3 и стартово тегло над 180 т). И точно тук се прояви талантът на В.Ф. Уткин, който за първи път в света реализира идеята за така наречения “минохвъргачен старт” на МБР с двигатели с течно гориво (ДТГ). Същността му е, че ракетата се извежда от шахтата не от двигателите, а от барутните газове на външни акумулатори.

Тази идея и съпътстващите я конструктивни решения позволиха не само да се използват старите ШПУ, като якостта им беше повишена 50 пъти благодарение на удебеляване на стените и намаляване на диаметъра (поради отказа от каналите, отвеждащи газовете от работещите по-рано в шахтите ДТГ), но и да се увеличи полезното натоварване на новите  Р-36М с почти 9 т – за сметка на тяхното по-голямо стартово тегло и икономията на 10 т ракетно гориво. МБР от този тип бяха в експлоатация от 1974 до края на 80-е, а тяхната последна модификация Р-36М2 (Воевода) – от началото на  90-е години и до сега. И именно ракетите от типа Р-36М бяха основата на нашия  ракетно-ядрен щит през последните почти 40 години.

Без съмнение може да се твърди, че само наличието в края на  80-е години  на повече от триста наши ракети Р-36М накара САЩ да се откажат от своята стратегическа отбранителна инициатива. Нали всяка от тях носеше, освен 10-те реални ядрени боеприпаса (ЯБП) със сумарна мощност до 8 мегатона тротил, още и до 10 тежки и 1000 лъжливи техни имитатори – метализирани целофанови торби с формата на ЯБП, които се надуват сами във вакуума и летят там заедно с останалите.Затова при едновременно изстрелване дори на десетина такива ракети, замислената тогава американска противоракетна отбрана (ПРО) нямаше да бъде в състояние своевременно да отдели и унищожи реалните ЯБП.

И именно увереността в бързата естествена смърт на няколко десетки ракети от типа Р-36М позволи през 2002 година американците да се върнат към създаването на ПРО. Нали към онова време у нас останаха около 120 ракети, всичките запазени досега Р-36М2 (около 40 броя) са произведени преди 1992 година, последните 12 от тях носят бойно дежурство от  1992 г., а останалите – от  1991 и 1990.При това срокът им на експлоатация периодично се удължава – от първоначалните 10 години до определените сега 24.

Малко по-различна беше съдбата на РС-22 с железопътно  базиране: първият БЖРК с три МБР беше включен в бойно  дежурство през 1992 година, а последните 3 бяха снети от дежурство през 2005 г. Всичките ракети и БЖРК (освен един  музеен) сега са унищожени. Що се отнася до истинските причини за това, това ще бъде казано малко по-късно.

 

С какво са уникални ракетите на В.Ф. Уткин

За да оцените многообразието и сложността на проблемите, решени за първи път от В.Ф. Уткин при създаването на ракетите от типа Р-36М, представете си следната ситуация. Вие трябва да осигурите в продължение на десетина години 50-секундна готовност за изхвърляне от доста дълбока шахта на 211-тонна, тънкостенна (3 мм) и изработена от мека алуминиево-магнезиева сплав ракета. При това съдържаща не само 195 тона самовъзпламеняващи се, извънредно агресивни и токсични компоненти на течното гориво, но и ЯБП със сумарна мощност 400 пъти по-голяма от взривената в Хирошима авиобомба. При което всичко това трябва да се намира в транспортно-пусков контейнер (ТПК), окачен вертикално като махало на амортизираща спрямо стените на ШПУ “люлка”.

Също така се изискваше след получаването на пусковия сигнал той първо да бъде отново многократно проверен от  системата за управление на ракетата, а след това тя  трябваше да избере и да въведе полетното задание, което да отчита необходимостта от оперативно пренасочване на ЯБП поради изменение на бойната задача или изместване на ШПУ в резултат на евентуално ядрено въздействие по нея на противника. След това се иска да се реализира получената команда: а) да се извърши предстартово повишаване на налягането в горивните резервоари на ракетата; б) да се блокира системата за амортизация на ТПК; в) да се отвори “тавана” (защитното устройство) на ШПУ, като той предварително се почиства от евентуално затрупване с пръст; г) последователно да се включат 3 барутни акумулатора на налягане, с което да се осигури плавност на движението на ракетата вътре в ТПК и мощно изхвърляне на ракетата от шахтата на  няколко десетки метра.

След това планиращата в свободен полет ракета (снимка 1) трябва да се “съблече”, т.е. да се освободи от вече ненужните странични амортизатори (на снимката това са 8 свързани и  падащи надолу полупръстени от двете й страни), които осигуряват плавното плъзгане на ракетата вътре в ТПК. След това се иска да се хвърли нейната дънна част,  която е предала на ракетата импулса от барутните газове и да го отмести встрани, за да се избегне повреждането на ШПУ (вж. дясната част на тази снимка). При това трябва да се създаде желаната разлика в наляганията в горивните резервоари, изхвърляйки при необходимост част от тяхната газова възглавница в атмосферата (тъмното кълбо, което се спуска вляво от ракетата). И накрая, в състояние на безтегловност трябва да се стартират едновременно 3 ДТГ на първата степен – което не е лесно при резервоари с люлеещи се течни компоненти на горивото.

Ако не се забравя, че след изработването на горивото и изхвърлянето на първата степен на ракетата, след стартирането на ДТГ на втората и нейното отделяне по същата причина в действие влиза блока за разделяне на полезния товар, който изхвърля всички тежки и леки лъжливи цели, а след това насочва (чрез многократно включване и изключване на специален ДТГ) всеки от своите 10 ЯБП към зададената само за него цел, то можем да разберем онзи научен и конструкторски подвиг, който са осъществили навремето В.Ф. Уткин и неговите колеги-подизпълнители.

И наистина, нали те първи успяха: а) да осъществят така нареченото “горещо надуване” на резервоарите на ракетата, което се осъществява чрез впръскване на един самовъзпламеняващ се компонент от горивото в резервоара на друг; б) да  създадат амортизатори, които с десетилетия да запазват еластичността си при почти 400-тонно натоварване; в) да разработят система за измерване на бързи и бавни измествания на ШПУ, предизвикани от въздействието на  ядрени взривове; г) да осигурят дългогодишна изправна работа на жироскопи с бързо въртящи се ротори, д) да снабдят  ракетата и блока за разделяне с уникални по ефективност ДТГ…

Ето имената на генералните и главните конструктори-съавтори на В.Ф. Уткин, чиито заслуги са потвърдени с няколко десетки свидетелства за изобретение: С.И. Ус – конструкция на корпуса на ракетата, В.С. Степанов– нейната  ШПУ, В.С. Сергеев– система за управление на МБР, В.И. Кузнецов– жиростабилизиран комплекс от командни уреди, В.П. Глушков и В.Ф Рахманин – конструкция на ДТГ на ракетата.

До голяма степен аналогични по оригиналност конструктивно-технологични решения са реализирани и при създаването на БЖРК. Така, на В.Ф. Уткин за първи път се наложи да създава твърдогоривна МБР с тегло над 100 т, а заедно с  ТПК (снимка 2) и устройствата за издигането му във вертикално положение – до 130, докато голямата дължина на тази МБР (около 23 м, при пределна за хладилните вагони – 22) изискваше  създаването на специален сгъваем обтекател за нейните 10 ЯБП (на тази снимка горната светла част).

На В.Ф. Уткин не му беше лесно и като конструктор на влака с три такива ракети, които успя да вкара в три неразделящи се секции, включващи по 3 вагона, средният от които беше с 8 оси, а останалите носеха част от неговото тегло (над 150 т). Освен това, на БЖРК предстоеше а) да развива скорост до 120 км/ч, а след получаване на команда в течение само на  3 минути а) максимално бързо да спре; б) да подпре вагона с ракетата с крикове, да отмести към  земята силовата електрическа мрежа (ако има такава); в) да отвори покрива на вагона (на снимката – вдясно долу) и да изхвърли ракетата с помощта на специален барутен акумулатор; г) да запусне двигателите на излетялата МБР, като предварително я наклони с друг акумулатор за избягване на повреди от струята.

В интерес на истината ще отбележа също и  редица присъщи на тези БЖРК недостатъци:

  • въвеждането в експлоатация наложи усилването на повече от  15000 км железопътни линии чрез подмяна на дървените траверси с железобетонни и поставянето на тях на най-тежките (75 кг/м) и здрави релси, причината за което е повишеното относително натоварване на железопътното платно;
  • влакът се задвижваше от три дизел-електрически локомотива, единият от които беше отзад  – за разсредоточаване на  разстояние до 5 км на трите пускови установки се извършва  от тях пуск в автономен режим;
  • извънредно тежките последствия от евентуални железопътни катастрофи поради наличието на ДТГ в блока за разделяне на  ЯБП на тези ракети, самовъзпламеняващите се компоненти на горивото, което се намираше в резервоари от мека  (алуминиево-магнезиева) сплав, закрепени на твърди титанови конзоли редом със същите такива бутилки с азот и  въздух  под високо налягане, електрически акумулатори и самите ЯБП, които тогава съдържаха обикновено взривно вещество, способно да детонира в случай на продължителен пожар.

В заключение не мога да не отбележа тук и заслугите на  Генералния щаб на ВС на СССР, който разположи ракетите  тип Р-36 и РС-22 в самия център на страната, което изключваше унищожаването им от авиацията на противника и съществено увеличаваше времето на долитане до тях на междуконтинентални, а след тях и на крилати ракети. Наред със строителството и подобряването на железопътната мрежа в слабо усвоените тогава територии на страната, това  решение съществено повиши възпиращата роля на РВСН благодарение на реалната възможност за запуск на тези ракети  при ответно-насрещен ядрен удар.

Как и с чия помощ САЩ се отърваха от ракетите на В.Ф. Уткин

Като си изясниха опасността от възмездие, американците решиха да неутрализират МБР тип Р-36 със своите оперативно-тактически ракети “Пършинг” и се готвеха да ги  разположат в Афганистан (по-близо до нашите ШПУ), с което принудиха СССР да изведе оттам ограничения контингент войски. Осъзнавайки невъзможността за осъществяване на тази идея, САЩ организираха кампания за: а) подценяване на тези ракети, говорейки за уж гарантираното унищожаване на техните 10 ЯБП с един блок на американските МБР (което е съмнително – поради сложностите с отчитането на кориолисовите сили и липсата на опит за пускове на ракети над Северния полюс), б) дискредитиране по същите причини на нашата страна, че се готвела първа да нанесе удар по САЩ с такива ракети.

Използвайки подобна дезинформация, широко  пропагандирана от лобисти на техните интереси от  някои институти на  РАН, американците пристъпиха към ликвидирането на нашите ракети от типа Р-36 с договорите за  взаимното ограничаване и съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения – СНВ-1 и СНВ-2. В частност, с помощта на първия от тях успяха да склонят М. Горбачов да бъдат унищожени 50% от тези ракети, а на втория  – вече при Б. Елцин, който се съгласи да се ликвидират не само останалите 154 МБР от този  тип, но и всички други наши многозарядни шахтни ракети. Забележително е, че лютата ненавист на американците към ракетите тип Р-36 се прояви също и в тяхното искане (в договора за СНВ-2) да бъдат унищожени всичките ШПУ за тях – едни от тях следваше да бъдат взривени, а други да бъдат залети с  бетон и да се намали диаметърът им.

Що се отнася до истинските причини за толкова бързото избавяне на Русия от нейните БЖРК, то не се дължат толкова, както обикновено пишат, на натиска на САЩ или предателството на  Б. Елцин и беззъбата политика на В. Путин, колкото на колосалните рискове от евентуалните свързани с тях железопътни катастрофи. Ще поясня, че при възникването на пожар в БЖРК на експлоатационния персонал се предписваше незабавно да го напусне и да се отдалечи на 2 км. А с гасенето му трябваше да се занимават специални (спомагателни) влакове на министерството  на железниците, чиято готовност за тръгване към мястото на катастрофата беше 8 часа.

Именно това известно на американците обстоятелство им позволи да шантажират нашето политическо ръководство, което и без това беше наплашено от Чернобил и затова бързо се съгласи да се откаже от патрулирането на БЖРК. На това отказване се радваха и железничарите, тъй като спря нарушаването на разписанията на превозите и онези участъци от релсовия път, където имаше дървени траверси, след минаването на този влак изскачаха крампоните под стиковете на релсите. Това решение беше изгодно и за военното ръководство, макар че рискът от аварии при патрулирането беше заменен от  риска от диверсии по влаковете, спрени под открито небе близо до големите градове и реки на Русия.

И позоваването на СНВ-2 е несъстоятелно, който изисквал унищожаването само на всички многозарядни шахтни ракети и формално не е влязъл в сила. Обаче, неговите положения се изпълняваха безропотно от Русия през периода от 1993 до 2000 година. За сключването и  незаконното спазване на изискванията на СНВ-2 допринесоха следните длъжностни лица: 1) покойният маршал на Русия И. Сергеев, – бидейки на длъжност Главнокомандващ РВСН и министър на отбраната на РФ; 2) академикът от  РАН А. Кокошин,отговарящ за военнотехническата политика на това министерство, като негов държавен секретар; 3) генералът от запаса  В. Дворкин, осигуряващ нейното “научно” обосноваване в положението му на началник на 4 ЦНИИ на МО на РФ; 4) академикът от  РАН А. Арбатов, който беше в продължение на 8 години  заместник председател на комитета по отбрана на Държавната дума.

Именно по тяхна вина в началото на 90-е години на нашата страна беше натрапен лъжлив курс към запазване и възпроизводство на наземно-мобилните МБР от типа “Топол”, точно толкова уязвими, колкото и предишните ракети с наземно-групова дислокация – поради лесното им откриване и унищожаване с всякакви средства, започвайки от карабина калибър 12,7 и завършвайки с взрив на ЯБП на разстояния до до10 км. Допълнително доказателство, че тези наши нови ракети не представляват някаква заплаха за САЩ, е игнорирането им от тях във всички горепосочени договори за СНВ.

Но още по-странни изглеждат изказванията на подобни лица против приетото от правителството на  Русия решение за създаването на нова тежка шахтна ракета с ДГГ и нов БЖРК – с ракета на твърдо гориво и по-малки габарити  и тегло. Причината за него стана осъзнаването като неизбежност на бъдещето прекрояването на света с цел преразпределяне на остатъка от невъзобновяеми природни ресурси в полза на  САЩ, така и неспособността на националните средства за ядрено възпиране (СЯВ)  да предотвратят свързаната с това външна агресия. Доказателство за последното са изводите на двама американски професори, че след 2015 година САЩ могат “безнаказано да унищожат Русия и Китай с един удар”, тъй като “руските мобилни МБР рядко маневрират”, “изпитанията на нови ракети за подводници завършиха с провал” и “в Русия скоро ще останат само 150 МБР”.

А повод за това решение стана новият договор за СНВ, който беше сключен през 2010 година и който разрешава да имаме 800 носители с 1550 ЯБП. Обаче ето какво призна публично предпоследният министър на отбраната на РФ: “Руските СЯВ могат да достигнат равнището на носителите, разрешени от пражкия Договор за СНВ чак към 2028 година”.Друго доказателство за това са следните думи, казани още преди 10 години от неговия колега С.Б. Иванов: “Нашите тежки многозарядни ракети ще могат да останат в бойно дежурство до 2015 година”.

Независимо от факта, че е закъсняло, но все пак правилно решение за необходимостта от създаването на нещо подобно на Р-36М и РС-22, то беше подложено на рязка критика от домораслите лобисти на САЩ и техния нов съюзник – създателя на МБР от типа “Топол”.

А.Г. Арбатов: “Представете си какъв символ на Русия, която се изправя от положение на колене, ще стане тази нова тежка МБР. Ако ние постигнем с нея някакви големи темпове, то можем да забравим за съвместната ПРО. А ако ние сериозно се опасяваме, че тя ще може да прехваща някакви наши ракети, то трябва да съкращаваме активния  участък. Но тежката ракета е най-лошото решение, което би могло да се  измисли”. Дори ако такава логика да е допустима за академик от РАН от отделението за обществени науки, то неговите думи, че  “всички перспективни системи за ПРО работят по активния участък” могат само да предизвикат учудване със своята абсурдност.

А ето как обяснява това решение неговият подчинен докторът на науките  В.З. Дворкин: “Има желание да се запълнят освобождаващите се ШПУ, а също така да се натоварят с работа ракетните конструкторски бюра, НИИ и заводи с високо квалифициран персонал”. И по-нататък лъже: “Стационарните ракети от този тип с висока вероятност могат да бъдат поразени даже с един ЯБП или високоточни неядрени средства, защото големият брой поставени на тях ЯБП ги прави твърде привлекателни за разоръжаващ удар. Защото тяхното предназначение е нанасяне на първия удар”.

Но още по-голяма ярост е проявил генералният конструктор Ю.Соломонов, който упрекна създателите на нова тежка МБР с ДТГ в “привързаност към конюнктурата с нейните пазарни връзки” и ги нарече “мизантропи, демонстративно игнориращи опасността, които не се интересуват от своя  съотечественик”. По-нататък той я нарича ракета “остаряла с 30 години, която не осигурява необходимата способност за оцеляване в ответния удар и неадаптивност към съвременните средства за ПРО с елементи с космическо базиране”. Своята оценка този (също член на РАН) завърши с възклицанието “Като че ли ние в тази страна няма за какво да си харчим парите! Като че ли имаме прекрасна ситуация със здравеопазването и със социалното осигуряване”.

В живота ситуацията се оценява като абсолютно противоположна:

  • именно академикът от РАН Ю.С. Соломонов вече   похарчи десетки милиарди рубли за така и не създадената от него за 15 години ракета за подводници “Булава-30″, която по своите характеристики отстъпва на американската “Трайдънт” от 1979 година, поради което беше  отстранен от работата по нейното довършване, докато нещо  подобно на “Топол” няма никъде в света вследствие на абсурдността на този проект, а не поради уж чуждестранната техническа немощ;
  • тези две ракети имат ниска плоска траектория, удобна за  поразяването й от вече развърнатата от САЩ корабна ПРО “Иджис”, която може да унищожава даже и по-скоростни изкуствени спътници, докато американците не притежават бойни космически средства, подходящи за унищожаване на ракети от типа Р-36, тъй като засега те са забранени от съществуващите международни споразумения;
  • благодарение на колосалния си полезен товар, новата МБР от този тип може да реализира всички известни способи за пробив на всяка ПРО – заслепяване с голям брой лъжливи блокове, обвиване на ЯБП с облак от радиопоглъщаща плазма, прелитане не през Северния, а през Южния полюс на Земята, извеждане в орбита на планиращи бойни средства, средства с непредсказуема траектория на полета.

И точно тук възниква и въпроса за обновяването на БЖРК: защо подобни дейци толкова се противят на решението да се постави сравнително малката, лека и вече създадена МБР “Ярс” не на автомобилно, а на железопътно шаси. Нали това решение ще лиши предишния влак от практически всички недостатъци. Дали пък не е затова, защото подобен проект никак не се харесва на техните задокеански господари?

В заключение ще отбележа, че самосъхранението на Русия е само в най-бързото възстановяване на МБР от типа Р-36М2 и добре замаскирания и способен непрекъснато да патрулира БЖРК с облекчена ракета на твърдо гориво. Още повече, че това е напълно по силите ни: конструкторско-технологичната документация е запазена и страната има необходимите  производствени мощности. Нали докато тези системи носят бойно дежурство, САЩ никога няма да се решат на агресия.

Така че не е ли време още живите могъщи съавтори на В.Ф. Уткин и техните многобройни ученици от Москва, Воронеж, Санкт Петербург, Самара, Днепропетровск, Павлоград и Харков да излязат в подкрепа и да реализират съответното добре аргументирано решение на Правителството на Русия? И няма ли това да бъде  знак на най-голямата и искрена почит към паметта на В.Ф. Уткин?!

Източник: в. “Новое военное обозрение”, П.Г. Белов

Добавете коментар